Логін   Пароль
 
  Зареєструватися?  
  Забули пароль?  
Іван Вазов (1850 - 1921)




Огляди

  1. Раковски
    Мечтател безумен, образ невъзможен,

    на тъмна епоха син бодър, тревожен,

    Раковски, ти дремеш под бурена гъст,

    из който поглежда полусчупен кръст.

    Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,

    ти, кой беше вихър, котел, що кипеше

    над някакъв злобен, стихиен огън.

    Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?



    Природата веща беше се сбъркала:

    тя от теб да стори гений бе искала,

    затова в глава ти като в една пещ

    фърли толкоз пламък и възторг горещ,

    но друг таен демон се намеси тамо:

    ти стана създанье от крайности само,

    елемент от страсти, от злъчка и мощ,

    душа пълна с буря, с блясък и със нощ.

    Твойта вражда беше вражда сатанинска,

    твойта любов беше любов исполинска,

    любов без съмненье, без свяст, без предел,

    що кат кръст огромен ти беше понел.

    Твоят символ беше: смърт или свобода,

    сънят ти - Балкана, кумирът - народа,

    народа с безчестье и с кърви облян.



    Твоят живот целий беше един блян!



    Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.

    Ти се вреше дръзко в миналото срито

    и оттам влечеше кат победен знак

    векове от слава, затулени в мрак,

    за царе, юнаци вълшебни преданья,

    обраснали с плесен старинни сказанья;

    твоят орлов поглед виждаше навред

    от българска слава останки безчет

    и в тъмна ни древност, бездънна провала,

    ти вкарваше смело вселената цяла.

    Нищо невъзможно за теб не оста.

    ти даваше образ на всяка мечта.

    На неми загадки, сфинкси безответни

    предлагаше твойте въпроси заветни;

    исторйята, мракът, времето, редът

    не значеха много в големий ти път;

    ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,

    нещастен мечтател, апостол и воин,

    в един час делото на пет векове.

    Чухме ний твойте горди викове,

    когато при Сава и при Дъмбовица

    викна пръв "Свобода! Сяйна е зорница!"

    И ту с перо остро, ту с гореща реч

    надеждите сейше наблиз и далеч.

    Един само буден сред толкова спящи,

    ти един за всички като демон бдящи

    работи, бори се, стреска, вълнува,

    тук мъдрец замислен, там луда глава,

    мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,

    поет и разбойник под съща премяна,

    мисъл и желязо, лира и тръба:

    всичко ти бе вкупом за една борба.

    Исторйята има да се позамисли

    във кой лик безсмъртен тебе да причисли.



    Ти умря. И пътят към гроба ти ням

    обрасъл е вече със бурен голям,

    и прахът ти гние без сълзи набожни...

    Не зарасна само, герою тревожни,

    проломът широкий, който ти тогаз

    в бъдещето тъмно отвори за нас!



    1882



    Прокоментувати
    Народний рейтинг: 5.5 | Рейтинг "Майстерень": 5.5

  2. Де е България?
    Питат ли ме де зората

    ме й огряла първи път,

    питат ли ме де й земята,

    що най-любя на светът.



    Тамо, аз ще отговоря,

    де се белий Дунав лей,

    де от изток Черно море

    се бунтува и светлей;



    тамо, де се възвишава

    горда Стара планина,

    де Марица тихо шава

    из тракийска равнина,



    там, де Вардар през полята

    мътен лей се и шуми,

    де на Рила грей главата

    и при Охридски вълни.



    Там, де днес е зла неволя,

    де народа й мъченик,

    дето плачат и се молят

    се на същият язик.



    Там роден съм! Там деди ми

    днес почиват под земля,

    там гърмяло тяхно име

    в мир и в бранните поля.



    До чукарите Карпатски

    е стигнала тяхна власт

    и стените Цариградски

    треперали са тогаз.



    Вижте Търново, Преслава -

    тие жални съсипни:

    на преминалата слава

    паметници са они!



    Българио, драга, мила,

    земля пълна с добрини,

    земля, що си ме кърмила,

    моят поклон приемни!



    Любя твоите балкани,

    твойте реки и гори,

    твойте весели поляни,

    де бог всичко наспори;



    твойте мъки и страданья,

    твойта славна старина,

    твойте възпоминанья,

    твойта светла бъднина.



    Дето ази и да трая -

    за теб мисля и горя,

    в теб родих се и желая

    в теб свободен да умра.




    Прокоментувати
    Народний рейтинг: -- | Рейтинг "Майстерень": --

  3. На България
    На теб, Българио свещенна,

    покланям песни си сега.

    На твойте рани, кръв безценна,

    на твойта жалост и тъга,

    на твойте сълзи и въздишки,

    на твойте страсти и тегло

    и на венеца мъченишки,

    кой грей на твоето чело.



    Прокуден тука на чужбина,

    далеч от твоите гори,

    сърцето ми сега проклина

    тирана, който те мори.



    Прийми тез песни, майко мила,

    отйек на жалостний ти зов

    и плод на сладката любов,

    с коя душа ми си пълнила;

    прийми тез песни, пълни с гнев,

    кат вихъра, що пей по друма,

    ту жални, кат шумът на Струма

    и като горския напев.



    О, майко, аз видях тиранът,

    като ръцете си вапца

    в кръвта на твоите деца

    и чух как плачеше Балканът

    и твойте сини небеса!



    Но през червените порои,

    що ти проля във таз борба,

    аз видя дните ясни твои

    на твойта бъдеща съдба.



    Дано таз вяра, туй мечтанье

    не се разбие в някой брег

    и твоя зов да не остане

    като в пустинята без ек.



    1876




    Коментарі (1)
    Народний рейтинг: 5.5 | Рейтинг "Майстерень": --

  1. Сопот
    До тебе, рідне пустирище,
    мій граде забавок і втіх,
    гніздо печальне, попелище
    невинних радощів моїх.

    до тебе я душею лину,
    як син твій - спогаду не тьмар.
    Знов бачу я легку хмарину,
    що стеле білий наш димар.

    Ти - рідний край благословенний
    і дім, де народився я,
    щемливих згадок храм священний,
    колиско люблена моя,

    де малюку матуся мила
    жар серця віддавала свій,
    де ріс я, набирався сили,
    щоб вистоять у буревій.

    Я бачу дворик, дикі рожі,
    струмок прозорий поміж плит,
    рясний бузок біля горожі
    та під вікном старий самшит,

    я бачу школу рідну, милу,
    що мріє в серпанковій млі;
    що нам з дитинства прищепила
    любов до неба й до землі;

    я бачу Трапето, де в маї
    кружляли ми в танку стрімкім,
    і вас, балканські водограї,
    я чую ваш могутній грім!

    І монастир побіля кручі,
    і бору літнього узор,
    тінистий рай, гаї співучі,
    де не змовка пташиний хор.

    Тебе я бачу, сивий замок,
    а над усім, шпилі, і вас -
    о Остро-Бердо, Петков-Камак,
    Амбарице, де кожен раз

    зривало шапку під вітрами,
    погляну лиш - які дива!
    Увесь тремчу і, наче в храмі,
    душа радіє і співа!

    О гори, де орли в безмір*я
    летять, вітрам наперекір,
    у ваші скелі та міжгір*я
    мій спраглий проникає зір.

    То чи ж не від краси цієї
    віддав я співу свій порив;
    всією щирою душею
    цю землю й небо полюбив?

    І миле, рідне все для мене
    я бачу ніби звіддалік,
    немов видіння незбагненне,
    що в серці житиме повік!

    Переклав Дмитро Білоус



    Прокоментувати
    Народний рейтинг: -- | Рейтинг "Майстерень": --